Можем ли да се доверим на мозъка?

Сподели с приятели

Склонни сме да приемаме всичко, което мозъка ни казва за чиста монета. И би трябвало да е така – все пак основната му задача е да ни служи, нали?

Невероятните ни мозъци ни помагат да намираме решения за дадени проблеми, предоставят ни доказателства в подкрепа на нещата, в които вярваме и ни предупреждават за евентуална опасност. Как е възможно да има уловка?

Мозъкът

Въпреки, че много често сравняваме мозъка с компютъра, те нямат нищо общо. Компютъра събира и складира информацията директно на твърдия диск, докато мозъкът ни първоначално я съхранява в хипокампуса.

При всяко едно извикване или припомняне на дадена информация, мозъкът ни я преработва и презаписва. Така с времето информацията се придвижва до кората на главния мозък и се разграничава от контекста, в който първоначално сме я получили.

Например, знаем че едно плюс едно е равно на две, но нямаме спомен за това как сме го научили. Този феномен напомнящ амнезия може да ни накара да се съмняваме дори в това дали дадено твърдение е истина.

Тоест, нещо в което не сме вярвали може да спечели доверието ни по време на преработването на спомена от краткосрочно съхранение до дългосрочно. Забравеният източник на информацията дава превес на посланието и последиците му.

Защо да не се доверяваме напълно?

Мозъкът ни е машината, която непрестанно прави връзки, независимо дали са верни и удачни, между мислите, думите, чувствата и действията ни.

Тези връзки от своя страна стават основа за нелогични вярвания и мисли, които приемаме и засилваме с времето. И така, докато те се превърнат в модел на мислене.

Въпреки, че мозъкът ни не ни лъже умишлено, с времето подобни неуловими модели могат да бъдат разрушителни. Изобщо не е лесно да променим нещо, което не осъзнаваме и не разпознаваме.

Голяма част от проблемите и конфликтите, с които се сблъскваме в ежедневието си произтичат от подобни неправилно направени връзки или илюзии от мозъка ни.

Нуждата да бъдем винаги прави

Сто процента съм сигурна, че всеки от нас има поне един човек в обкръжението си или ние самите сме този човек, който е винаги прав – с перфектните действия и идеи.

Винаги правият няма нужда от подобрения и не приема друга гледна точка. В опитите си да бъде прав е възможно дори да ни накара да преосмислим нашия начин на мислене.

Този лъжлив модел на мислене e характерен за хората на ръководни позиции притежаващи власт и авторитет. Дори като родители сме склонни да се придържаме към нуждата да бъдем винаги прави.

Правене на предположения и заключения

Предположенията са малките камъни по пътя, които всъщност обръщат каруцата. Правенето на предположения се изразява в способността ни да четем мислите на другите или да бъдем сценаристи.

Предполагаме, че щом някой ни гледа малко различно значи мисли нещо лошо за нас или че ни критикува щом ни прави забележка. Как бихме били сигурни? Възможно ли е да сме първия човек, който наистина знае всичко?

Илюзията на амигдалата

Илюзията на амигдалата или известно още като „отвличането“ на амигдалата е незабавна, непреодолима реакция с по-късно осъзнаване на факта, че тя е била неподходящо силна спрямо причината.

Каквато и сензорна информация да получим, тя се насочва първо към таламуса, който се явява като разпределител на мозъка. Той я предава на мислещия мозък наречен неокортекс. От там тя стига до амигдалата или емоционалния мозък, който произвежда реакция.

Тоест, при нормални обстоятелства обработваме информацията чрез неокортекса, където се осъществява логиката. След това, тя се изпраща до амигдалата. Понякога обаче се получава късо съединение, при което сигналите заобикалят мислещия мозък и стигат директно до амигдалата и ние буквално „откачаме“.

След това оставаме със съжалението за емоционалното ни преувеличаване относно незначителна на пръв поглед ситуация – разлята чаша кафе, разхвърляната стая или демонстрацията на новите способности на детето ни.

Не е възможно да се контролираме непрестанно, но въпреки това можем да опитаме. Един от най-добрите начини е правилото за десетте секунди. Изчакването от десет секунди преди каквато и да било реакция от наша страна дава възможност на мозъка да се успокои и да преосмисли.