Хора сме – пълни с емоции и чувства, които често не успяваме да контролираме. Това, което носим в душите и сърцата ни – гняв, радост, болка, щастие, удовлетворение, обида – определя нашите думи, мисли и действия.
Живеем живот, в което ни се случват много неща само за части от секундата. Твърде често нямаме време да ги осъзнаем и приемем, а реакциите ни са предимно спонтанни. Истината е, че нещата просто се случват, независимо дали имат нашето разрешение или не.
Тоест, реакцията ни като отговор не е нужна там, където нямаме контрол и не можем да допринесем с нищо за промяна на ситуацията. А, там където можем да повлияем за промяна имаме нужда от време, за да осмислим и приемем случващото се с цел намиране на решение.
Най-честата и подвеждащата реакция в отговор на дадена ситуация е оплакването. И малки и големи всички намираме повод и време да се оплакваме. Понякога го правим дори и когато ни се случват хубави неща, но не точно както сме ги искали.
Оплакването
Оплакването е най-лесния начин да изразим недоволството и разочарованието си при създала се предимно негативна ситуация. Предпочитаме да мрънкаме пред това да намерим начин да успокоим страстите и хаотичните чувства, които изпълват съзнанието.
Използваме оплакването като отрицателен саморазговор, с който се опитваме да преодолеем проблема. И така с времето започваме несъзнателно да се оплакваме и оставаме с впечатлението, че след това се чувстваме по-добре – сякаш изпитваме някакво облекчение.
В момента, в който постоянното оплакване стане част от живота ни се ражда драмата – да правим от мухата слон. По този начин успяваме да задоволим желанията на егото, но нека не се залъгваме – това е просто драма, която след известно време ще бъде заменена от друга.
Въпреки успокоението, което усещаме от споделянето на емоциите ни под формата на оплакване, то определено е контрапродуктивно за живота ни в мир и спокойствие.
Защо се оплакваме?
В по-голямата част от случаите се оплакваме, защото бихме искали да получим подкрепа от околните. И в този си стремеж често прекаляваме и несъзнателно се изкарваме жертви, което вместо удовлетворение ни кара да се чувстваме заседнали и безнадеждни сякаш сме в капан.
Добрата новина е, че това съвсем не е така. Чувстваме се така, както самите ние пожелаем. И точно това е най-трудното. Ако трябва да бъдем честни към себе си трябва да си признаем, че единственото нещо, което можем да контролираме са реакциите ни.
То е като да управляваме автомобил. Ние казваме как колата да реагира – да завие на ляво или дясно. Тогава защо пускаме себе си по течението и вярваме, че нещата ще се подобрят? Разбира се, никой не е перфектен, но ограничението на оплакването намалява стреса.
Оплакването е заразно
Оплакването на околните ни провокира да се замислим за нашия собствен живот – да търсим причини за това колко добър или не всъщност е той.
Кара ни да размишляваме по въпроси, на които по принцип не бихме отдали толкова голямо значение. Освен това, оплакващите се имат способността да привличат себе подобни, които започват да се състезават за челната позиция.
Не решаваме нищо
Имаме проблем, но не и решение. Всеки определя сам за себе си дали се е почувствал по-добре или просто се е отпуснал след като се е оплакал. Истината е, че всъщност удвояваме времето, в което преживяваме чувствата и емоциите повторно.
Оплаквайки се, ние не търсим решение, а за пореден път се спираме на проблема, който отнема от енергията и вниманието ни. Освен това, проблема ще си остане там докато не предприемем необходимите действия за решаването му.
Превръщаме се в енергиен вампир
Колкото и да не искаме да си признаем ние също може би сме били енергийни вампири в даден момент от живота ни. Това са хора, които изпиват енергията на околните, докато не спират да се оплакват за малките и големите неща в живота им.
Но нека не забравяме, че всички имаме своите страхове и притеснения, че всеки от нас има своя битка за водене и има нужда от подкрепа. Това не ни дава право да обсебваме другите със своите страдания и мисли.
Влошаваме ситуацията
Оплакването измества фокуса върху негативното и кара ситуацията да изглежда по-зле, отколкото е в действителност. Забравяме да потърсим доброто, да проверим дали пък няма да излезе от някъде и нещо положително.
Доближава ни до егоизма
Гледайки на собствената ни болка през собствените ни очи се възприемаме за център на Вселената. А ние сме само прашинка от нея.
Не сме само ние и не се случва само на нас. Има 7 милиарда души по света, на които се случват различни неща постоянно, за които дори не подозираме.
Ставаме по-малко смирени
Тръгвайки по пътя на оплакването, губим себе си и забравяме за малките неща в живота.
За тези, които наистина имат значение, но приемаме за даденост – всеки поет дъх, домът ни, дрехите, храната и добрите и истински хора в живота ни.
Бягаме от настоящия момент
Оплакването само по себе си се отнася за минал момент – тревожи ни нещо, което вече се е случило. В момента, в който се оплакваме сякаш се затваряме в миналото и пропускаме настоящия момент и възможностите, които той ни предоставя.
Оплакването не помага. Това, което трябва да се случи – ще се случи и ние трябва да го приемем. Ако можем нека да вземем най-доброто решение, за да го променим, ако не – нека бъде.